в такива дни
изпушилият две кутии
се усеща като част от гледката
вали не зная откога
не зная и какво вали
в кухнята или у съседите прегаря нещо
и си казвам:
другаде
берат цветя и се въртят и се прескачат
другаде
им се е събрало толкова небе
че просто трябва да направят нещо
другаде
живеят в пожълтяла снимка и държат балони
другаде
слънца изригват!
при това почти със моята енергия
и
другаде:
но тук
особено в такива дни
потъването
е утеха
Не се е съмвало откакто завървях по този път
с размазаните от оранжево фенери
не се е съмвало а се навърши век
но ти ще минеш покрай мен
но ти ще дойдеш
ако знаеш накъде вървиш вземи ме
ръката ми е лед
не се плаши
челото ми е лед
не се плаши
ако знаеш накъде вървиш
ако никога не се оставяш да те водя
ще пристигнем
ако не – ще те въртя до мен
вкопчени ще се въртим
до пълен крясък!
след това не знам
какво ще бъдем
И цялата тази ЗЛОВЕЩА енергия...
Константин Павлов
Не съм роден за тази работа:
нямам никакво доверие на краката си
и на тялото изобщо
ако можех щях да се покрия в тъмното
да се завия с тъмното
да слушам дъжд
до сън
но няма как
движението
ми е единствен избор
несигурно но все по-бързо
несигурно но все по-бързо
(спра ли се нямам завръщане
инерцията ще ме погуби!)
въжето под краката ми оттук нататък
все по-страшно ще играе
с него ще трепери цялото ми аз
така ще продължава крехкият ни танц
до сън
с такава ярост
и такава стръв
умните глави говорят
че всичко е на ниво хормони
химикали разни и вериги в мозъка
наследствено е няма избор
но мнозина казват друго: пристрастил се е
към възкръсванията
малките възкръсвания
неуловимите почти
като онзи ден в годината
когато се събужда трезвен
и дръзва да си въобрази че нещо ново е започнало
пере чаршафите си и простира дълго (няма нищичко за правене)
вдишва слънчевите зайчета по тях
а после е на кино гледа нещо глупаво
с единствената си приятелка и хапват сладолед
бавно се прибира
вечерта
окапва с него - отражение на лицето му
в стъклото на трамвая
казват че тогава бил способен да изпита нещо
което си струвало цялото време
прекарано в ада
но не ви съветват до опитвате това у дома си
или другаде
Щом четири поредни зими
тъкмо четири една след друга
щом на изток се роди владетел с кози крак
неистов вълк когато
впие зъби в слънцето-мехур с кръвта на всичкото
чудовищно ще завали! ще затрепери!
(точно в този
не във друг надлежен ред)
ах лицето ти тогава как ще грейне
водопадите ти кичури ще се разсипят
устичката полуотворена...
(тук следват впрочем знаците
на друг един възможен свършек -
-да го кажем личен):
щом някоя ленива сутрин
най-тъпата най-блесналата в тъпотата си
щом гълъбчета се поклащат след трохички и така нататък
когато кашлям още жалката си нощ
и нищо нищичко не подозирам
лицето ти тогава как ще грейне
вратът ти жилите по него
и трапчинките по кожата ти...
"Стига!" ще възкликне Публиката тук
"Коя е тя да се намесва
да прекъсва бурното кресчендо?"
крайно недоволни сме (ще кажат Те)
че не ни разказваш края
и не ни докарваш до слушателски оргазъм
и къде младежо е поантата ти
и къде тимпанената сигурност?
МИ НЯМА! НЯМА БЕ!
как да ви поставя точка
щом не зная нищо
щом нищичко не подозирам
и не я познавам даже
както другите не ме познаха?
и как да ви разказвам свършека
щом представичка си нямам
какво изобщо е започвало?
не разбрахте ли че краят не е край
че сепването ни в секундата преди Самото
е единственото дето ни остава да виси
единственото дето ни остава да виси!
Така ще кажа и ще кресна даже
та слюнката ми ще заседне по гърлата Им
и после ще се върна към лицето ти което
мъничко преди да ме довършиш
мъничко преди да ме довършиш:::
босото стъпало щом подритна
боязливо камъчe
земята ахна
онемя тревата
и слънцето се спраска като крушка най-подир
(каква златиста пепел
е все още фонът ти!)
когато боязливо камъче
отронено от голия ти крак
се изтърколи
заподскача
ускори
повлече канари и дънери
зъбери се сипаха пращяха диги
и нещо страшно заваля!
а после
стана тихо
сепна се
(най-адската машина за взривяване
е глухо пърхане на птици в сняг
самото глухо!)
ти
когато се надвеси над скалата
хиляда зими си стоя така: лицето ти
с едното крайче се учудило
а с другото не подозира още
аз
хиляда зими чаках
с изпружени ръце да хвана полета ти
(най-яростната
най-божествената скорост е покоят)
и сега
дели ни
котешко езиче път - и къс и грапав
след хиляда зими
още толкова ще ни дели
когато
ще застинем
на прашинка от телата си
тя върти метлата
ту наляво ту надясно
се извива кръстчето й
тя върти метлата
тя танцува
на лицето й
изгряла древна есен
с порцеланово небе
и креснали листа
и нещо дето си отива
нещо дето си отива
а не съм докоснал даже
и не съм го виждал!
тя върти метлата
тя танцува
когато не танцува прави чай
ту наляво ту надясно
със лъжичката
разбърква
после
с птичи глътки пие
по вратлето
бледата й кожа
се изпъват жилите
и после
тя танцува
тя внимателно
държи иглите си
(защото речено е:
ако капка анемична кръв
докосне
метената прах в нозете й
искрящата й прах!
дръгливи глутници
ще наизлязат иззад всеки храст)
и нека!
похотта
ще ги погуби всичките
(а колко векове ли
се е хранила с бездушници
за да е така прекрасно слаба ?)
тя
когато
някоя безкрайна вечер
когато аз самият не издържам вече
някоя безкрайна вечер тя когато
дойде
безшумно ще приседне на коляното ми
ще въздъхне лекичко
(от страст?)
очите си ще вирне към тавана
(укор?)
ще прехапе долната си устна
нищо
няма да ми каже
Далече
по-далече
в края на града
на градовете
там където пътят най-съвсем се свива
и електрическите стълбове край него
са начертали неспокойния си пулс до край
при въздъхналата планина над всичкото
на разплиснатото синьо на самия ръб
ме чакай:
компания ще ти правят
ръждясалите кули фаровете
и антените изпружени в молитва
към самотен сателит едва примигнал
сто стоманени небета по-нагоре
но небето помежду ни не е ли същото?
щом с теб сме
цялата неситурност която има
всички страхове налудности
несвързаности
щом и двамата сме гръмотевици
родени в заблуден неврон
случайно пръснати в полето
нали еднакво ще ни завали?
с накострушените си иглички
ще се впива в костите ни
ще отмие
асфалта барикадите
колите щитовете
и всичко живо ще отмие
между нас
(аз през цялото самотно растояние
ще те виждам като колеблива точка
без да зная
в началото ли си се свила или в края си
угасваш или само гаснеш)
и когато най-накрая стигна
уморени
ще сънуваме
Разширява се - примигва - разширява се
насред камъни и прахоляк проскърцва ствол
разлиства се
листата прихват и събуждат вятъра
и той ги блъска
те се гмуркат:
шарено-сребристи риби в клокнали потоци
клокнали потоци - вени към туптящото ядро
където аз израствам
сътворен!
отново!
за безкраен път принуден да потривам зеници
да се свивам и разтягам и да търся светло
да прогонвам мириса на предното
ехото на предното
а колко много работа ме чака само:
най-напред да издълбая стълби
после да накарам крачките си да приемат формата им
досами високото да се изкача
и да заслизам
(поеми дълбоко въздух
не гледай никога надолу
ръцете си не впивай във стената)
да се вмествам в тялото което
възрастта ми е отредила
по целия си път да изкопавам и да украсявам гробове
до които после безпомощно да вия
и да издялкам теб мое тлеещо божество
и да те нарека утеха:
докато примигваш - разширяваш се - примигваш
ще се възхищавам на мъдрото ти спокойствие
някоя срамежлива утрин
ще покълнеш
и объркан от заглъхващото ехо
ще се заозърташ:
празен хоризонт
ще привикваш постепенно
с пръстта и светлината
и с единствения си съсед - дървото
постепенно с всичко ще привикнеш
и ей така ще се протегнеш
с гъвкавото стъбълце
с нежните ръчички-венчелистчета
и лек ветрец полюшнат
и лек студен ветрец
и вятър
и погледнеш ли нагоре се събират облачета
облачета се събират
облаци
пълчища почернели облаци
се скупчват блъскат и туптят търбусите им тъпкани с настръхнали къртечници ракети куршуми олово танкове снаряди нагнетяват се нагнетяват се събират черни облаци
(ти дочуваш вой на драни глутници
заобиколили са те четири мръсни извора
застинали са до ръба на дигите
рояците мухи са побеснели)
и отново: свистящи късове метал олово автомати танкове ракети черни облаци туптят туптят
напрягат се и как не са се пръснали
НАПРЯГАТ СЕ И КАК НЕ СА СЕ ПРЪСНАЛИ!
и
някоя
срамежлива
утрин...
Живее в стая с тежка тишина
и меки балдахини
прозене ли се тихичко
ще сепне и самата зима
косата й – изпредена от най-перфиден паяк
и на всяко косъмче увиснал някой клетник
наумил си да достигне кулата
но достатъчно е тънка паяжината
за да ни изпусне всички в рова
а пък тя
приседнала и все така се реши
реши
взряла лекичко учуден поглед в огледалото
устичката й
ей сега ще се разтвори
Така не те харесвам:
дръпнал щори на човечеството
заслушан как поникват косъмчета по лицето ти
вертикалната бръчка как
все по-замислена се спуска по челото ти
навиваш скуката около пръста си
захапваш я разсеяно
после цяло лято плюеш влакънца
сам си си виновен аз ти казах:
има още много острови
от които да дезертираш
и поне един на който да останеш
