Далече
по-далече
в края на града
на градовете
там където пътят най-съвсем се свива
и електрическите стълбове край него
са начертали неспокойния си пулс до край
при въздъхналата планина над всичкото
на разплиснатото синьо на самия ръб
ме чакай:
компания ще ти правят
ръждясалите кули фаровете
и антените изпружени в молитва
към самотен сателит едва примигнал
сто стоманени небета по-нагоре

но небето помежду ни не е ли същото?
щом с теб сме
цялата неситурност която има
всички страхове налудности
несвързаности
щом и двамата сме гръмотевици
родени в заблуден неврон
случайно пръснати в полето
нали еднакво ще ни завали?
с накострушените си иглички
ще се впива в костите ни
ще отмие
асфалта барикадите
колите щитовете
и всичко живо ще отмие
между нас

(аз през цялото самотно растояние
ще те виждам като колеблива точка
без да зная
в началото ли си се свила или в края си
угасваш или само гаснеш)

и когато най-накрая стигна
уморени
ще сънуваме

 

 

Засрами се, много ми харесва, чак аз се засрамих...

*засрам* :)

един път си,човек! всеки път като те чета имам чувството,че времето и пространството бавно се разтеглят и променят...имаш много особен усет! посредственото в непосредственото...

Много се радвам, че ти е харесало :) ! "Посредственото в непосредственото"...това обаче не съм сигурен, че го разгадавам.

Много ми допада стилът ти! Поздравления!