Щом четири поредни зими
тъкмо четири една след друга
щом на изток се роди владетел с кози крак
неистов вълк когато
впие зъби в слънцето-мехур с кръвта на всичкото
чудовищно ще завали! ще затрепери!
(точно в този
не във друг надлежен ред)
ах лицето ти тогава как ще грейне
водопадите ти кичури ще се разсипят
устичката полуотворена...
(тук следват впрочем знаците
на друг един възможен свършек -
-да го кажем личен):
щом някоя ленива сутрин
най-тъпата най-блесналата в тъпотата си
щом гълъбчета се поклащат след трохички и така нататък
когато кашлям още жалката си нощ
и нищо нищичко не подозирам
лицето ти тогава как ще грейне
вратът ти жилите по него
и трапчинките по кожата ти...
"Стига!" ще възкликне Публиката тук
"Коя е тя да се намесва
да прекъсва бурното кресчендо?"
крайно недоволни сме (ще кажат Те)
че не ни разказваш края
и не ни докарваш до слушателски оргазъм
и къде младежо е поантата ти
и къде тимпанената сигурност?
МИ НЯМА! НЯМА БЕ!
как да ви поставя точка
щом не зная нищо
щом нищичко не подозирам
и не я познавам даже
както другите не ме познаха?
и как да ви разказвам свършека
щом представичка си нямам
какво изобщо е започвало?
не разбрахте ли че краят не е край
че сепването ни в секундата преди Самото
е единственото дето ни остава да виси
единственото дето ни остава да виси!
Така ще кажа и ще кресна даже
та слюнката ми ще заседне по гърлата Им
и после ще се върна към лицето ти което
мъничко преди да ме довършиш
мъничко преди да ме довършиш:::
босото стъпало щом подритна
боязливо камъчe
земята ахна
онемя тревата
и слънцето се спраска като крушка най-подир
(каква златиста пепел
е все още фонът ти!)
когато боязливо камъче
отронено от голия ти крак
се изтърколи
заподскача
ускори
повлече канари и дънери
зъбери се сипаха пращяха диги
и нещо страшно заваля!
а после
стана тихо
сепна се
(най-адската машина за взривяване
е глухо пърхане на птици в сняг
самото глухо!)
ти
когато се надвеси над скалата
хиляда зими си стоя така: лицето ти
с едното крайче се учудило
а с другото не подозира още
аз
хиляда зими чаках
с изпружени ръце да хвана полета ти
(най-яростната
най-божествената скорост е покоят)
и сега
дели ни
котешко езиче път - и къс и грапав
след хиляда зими
още толкова ще ни дели
когато
ще застинем
на прашинка от телата си
