Живее в стая с тежка тишина
и меки балдахини
           прозене ли се тихичко
           ще сепне и самата зима
косата й – изпредена от най-перфиден паяк
и на всяко косъмче увиснал някой клетник
наумил си да достигне кулата
но достатъчно е тънка паяжината
за да ни изпусне всички в рова
а пък тя
приседнала и все така се реши
реши
взряла лекичко учуден поглед в огледалото
устичката й
ей сега ще се разтвори

 

..но тези които чакат чакат винаги заедно
будните са заедно будни
спящите
се срещат в съня си

Вернер Аспенстрьом

За прахта ми беше думата:
в писмата си до теб
които не изпращам
аз често споменавам
тази успокоителница
дето мъкне улици и къщи към забрава
но сега ще ти разкрия-
аз живея в прах
прахта
е най-добрият заглушител на часовници
най-естествената ми завеса
срещу оцъклени прожектори
              и вярно е, че малкото което виждам
              е размазано
но иначе се зъбят пропасти
които никой парапет не може да заобли

 

и ако някога ме навестиш, помни:
лекичко ще вдишваме
внимателно ще се заравяме
и не към извор ще вървим
ами просто
към утеха някаква
да ни покрие
да се сгушим
да дочакаме

 

 

 

Рисувай му какъвто искаш фон
може да е пепел или сняг
но да затрупва
също:
всеки четен ред смени с не зная
и всеки друг със страх ме е

не зная
губя усет за детайлите
         къде изскърцал мост
         какво полюшнал вятърът
         не зная
аз вървя
-или се спускат улици край мен -
и търся теб
със всеки минувач те бъркам
мъж, жена, дете – еднакво ти приличат
но никога достатъчно: отблизо
разкривяват очертанията си
по лицата сякаш нямат нищо
         защо така ограби сетивата ми
         че забравих и езика
         който помни името ти?
сега дори да ги разпитвам
дори да те открия най-подир
какво ще мога да ти кажа
аз, ограбеният?

Страх ме е.
Не зная.

 

 

Така не те харесвам:

дръпнал щори на човечеството

заслушан как поникват косъмчета по лицето ти

вертикалната бръчка как

все по-замислена се спуска по челото ти

навиваш скуката около пръста си

захапваш я разсеяно

                после цяло лято плюеш влакънца

сам си си виновен аз ти казах:

има още много острови

от които да дезертираш

и поне един на който да останеш

 

Ако сте пътници
кой-знае откъде дошли
с ожулените чанти и прахта:
вземете ме
Усмивката ви тук-таме нащърбена
кожата ви жилено сукно:
вземете ме.
пуснете ме да слизам в онова озъбеното
замитайте ми пясък по оголени пътеки
                                          и ми дайте сянка
Покажете ми прозорците със сгушен телевизор
най-тъжните, най-празни улици на всеки град
Разкажете ми какъв не съм могъл да бъда
и накрая
загасете ми деня
оставете ме на гара под самичка лампа
да ме вземе някой влак
нататък
 

Можеш да се загубиш

По улиците стаени между дърветата

Или по улиците облещени с бетон и прах

Можеш да се загубиш

Сред  къщи точно като твоята

Или къщи като от подивели приказки

Можеш да се загубиш в карти на градове

В които никога няма да отидеш

Или в глухите стъпки на каубоите

от някой ужасно стар филм

в три часа през нощта или четири

или в николко часа през нощта

Можеш да се загубиш като онзи часовник

Който забравих в шкафа и цялото време беше тракал сам на себе си

 

Или пък можеш да се зачудиш:

Мисли ли си сега някой за мен

Някой точно в момента сънува ли ме

И ако не

Аз съществувам ли
и има ли смисъл да ме има

 

Но може би е по-добре

Да се загубиш.

Докато те нямаше
настръхвах с овъглените си утрини
искрици студ ме жилеха в гърба
събирах си прашинки-космос по пътеките
и блесна дъжд
Докато те нямаше
бях с лепкавите си недели
погали ме небе с памук наперено
и нищо друго не се случи
освен че те чаках

имам толкова много да ти разказвам

Ставам от леглото.

Посягам към сърцето в чашата.

Поставям го на място, закопчавам.

Първо левия чорап

Кафе цигара.

Почиствам всичките следи от себе си.

Гладя риза панталон.

Подминавам белия следобед.

Гладя друга риза.

Готвя ям. Вечерната емисия.

Първо левия чорап.

Сърцето в чашата.

Децата пеят голи.

Вън, на двора, обрасъл с уродливи храсти,

опикан от кучета,

посипан с изпочупени стъкла. 

Вън децата пеят голи...

Боже, да не се порежат!

Ще им кажа...

И ще видя, че не са деца,

а слепи, бутафорни кукли.

Пред мен ще се превърнат в хора,

очите им ще блеснат като бръмбари,

ще ги позная:

забравени приятели,

момичета, които съм обичал

и деца.

Отдавна са престанали да пеят.

Облечени са и ме сочат.

Аз съм гол.

 

Високо е и крачката е лесна:

бавно бавно мъкнете чувалите

и цялата ви прах пътеката не е достатъчна,

на слизане прахта е слънце.

Прашинките, комарите, лицето ти:

очите ти очите ти кафяво златни

или първо беше златното забравих.

Когато целият ми свят се свлече и се счупи на прашинки,

го потърсих по пътеките зъбите ти скалисти,

прашинките-комари ми пробляснаха на слизане,

на слизане прахта е слънце

Алеите, по които някой тича

и алеите, по които никой не тича

се срещат при ръждясалата въртележка,

кротнала се, както всякога,

на празното точно по средата:

доказателство, че следобедът е по-дълъг от всичко.

И децата, прашните им чанти,

умърлушеинте бири, пейките,

старците, заключили ръце зад себе си:

никой не знае

и никой не пита

защо се усмихвам.  

 

След толкова години в тази стая

кръвта ми е ръждива на повехнали цветя.

Прощавам си, че няколко живота пропилях от страх,

прощавам си, защото няма време:

            цялото облещено море пред менe

            и всичките русалки за целуване
След толкова години в тази стая

прозорецът ми спря да мести времето,

закова мига преди да падне слънцето,

преди морето да изстине недокоснато

и русалките да станат сол:

прощавам си и този ден, защото няма време,

няма закъде да бързам.        

 

Когато на балкона долетя жена,

не я видях.

Жената винаги е първо мирис,

после тяло,

после прилепите слизаха по струните на вечерта

и свиреха

концерти за утроба и червило.

Питах я дали червилото е кръв,

тя кръстоса крак на парапета,

разпиля коси, засмя се

и говори

и говори

и говори...

Стрелките се търкалят по ръба на днес.

До болка им е писнало

да се събират всяка вечер.

Kато износено семейство са.

Събота късен следобед. Хрупам си прегорели картофи, а в другата стая Рикардо ожесточено ръкомаха на дон Педро, че Мануелита е спала с друг и ще я убие.

„Ако знаеше, че ти е сестра, нямаше да я убиваш”, подсмихва се фризьорката от партера и безобразно осакатява един кичур от косата на кмета. Кметът не обръща внимание. Дъщеря му Мими днес има абитуриентски бал и той е горд, страшно горд и щедро олекнал за прекрасна зеленикава рокля. „Е, не е ли красива!”, мисли си кметът.

„Красива е!”, мисли си Гошо, който е съученик на Мими и разглежда нейни снимки. Гошо няма да отиде на бала. Мими ходи със Ставри, този лигльо нещастен, и Гошо не иска да ги вижда заедно точно днес, когато всички трябва да са щастливи. Повече няма да се видят.

Гошо е на панелния си покрив, пуши бяло Виктори и тихичко хлипа. Той не знае, че някога,  един път в живота си ще бъде наистина щастлив, макар и за съвсем малко. Повече не се и полага. А Ставри ще стане нотариус, общо взето това е. 

Кметът е тъжен и се налива с уиски. Един кмет не може да плаче, но след малко алкохолът ще го освободи от този предрасъдък. Той знае, че Мими заминава да учи в Холандия и никога няма да се върне.

В следващия епизод Рикардо ще нагруби Мануелита и ще замине за Боливия. Тя ще пусне няколко глицеринови сълзи, така ги правят по филмите. После актрисата, която играе Мануелита, ще си поплаче напълно истински в гримьорната, защото й се налага да се снима в порно, за да вземе още някое песо. Мечтае да стигне до Холивуд. Това няма да стане.

Балът започна. Мими вече е пияна и плаче, защото кокът й се е развалил. Както и заради хиляди други причини, за които не подозира.

Всички плачат. А аз бързам да се превърна в циник, защото няма друг начин да виждаш всичко и да оцелееш. Ще изчакам съседката да се съблече и заспивам.