Вижте я! Елате вижте я!
погледнете как върви – превърта се – и разпилява водопад от кестени
пружинира като никоя изпята песен
като никоя помислена
тъжно слънце над манежа:
тя сама е барабан и струна в съпровод на тялото си
обещава да нямаме друга еротика
и други кошмари
(ще пада глухо като кукла
пред смразените ни погледи)
а КАК по дяволите се върти и спуска
как върви и СЛИЗА в този
не финал ами въртоп от краища
побеснял въртоп от свършеци и начала
докато под нея всичко глъхне
краят на въжето е въже за връщане
Прекрасно е да се прибирам смазан
и да няма на кого да кажа думичка
в надеждата за сън е именно прекрасното
не казвам че не може иначе
но май не може:
твърде силно реагирам на самото съществуване
какво ли ако тръгна да го умножавам в смисли?
Бълнувам за да си убия времето
а когато ми привършат думите
броя мъглите
тези дяволски мъгли в които се напиват всички лампи нощем
една от тях ще е завеса
но не я познавам
Не се е съмвало откакто завървях по този път
с размазаните от оранжево фенери
не се е съмвало а се навърши век
но ти ще минеш покрай мен
но ти ще дойдеш
ако знаеш накъде вървиш вземи ме
ръката ми е лед
не се плаши
челото ми е лед
не се плаши
ако знаеш накъде вървиш
ако никога не се оставяш да те водя
ще пристигнем
ако не – ще те въртя до мен
вкопчени ще се въртим
до пълен крясък!
след това не знам
какво ще бъдем
тъкмо ти разкривах Ужаса си от самото будене
бяхме се излегнали на плажа, спомняш ли си?
(с никого не съм лежал така!)
тогава се засмяхме с теб за нещо глупаво
така се смяхме онзи път
че риби заклокочиха в краката ни
риби заклокочиха и затрептяха птици
умореното небе примигна само в наша чест
примигна-преобърна се-заслиза
накрая ти отметна кичур и въздъхна лекичко
оттогава мръзна сто години
И цялата тази ЗЛОВЕЩА енергия...
Константин Павлов
Не съм роден за тази работа:
нямам никакво доверие на краката си
и на тялото изобщо
ако можех щях да се покрия в тъмното
да се завия с тъмното
да слушам дъжд
до сън
но няма как
движението
ми е единствен избор
несигурно но все по-бързо
несигурно но все по-бързо
(спра ли се нямам завръщане
инерцията ще ме погуби!)
въжето под краката ми оттук нататък
все по-страшно ще играе
с него ще трепери цялото ми аз
така ще продължава крехкият ни танц
до сън
Тази неприлично бледа
виновно примижала сутрин
ти присядаш на леглото ми - свенлива птица -
а аз изправен
срязан повече и от цигулка
вцепенен: навън
е краят на света
навън
е краят на света!
пропуснали сме
боязливото зачеване на маршовете им
прищракването на прикладите забързването им
не сме обърнали внимание
на ударите зад тила
и в предните редици
рукването на скалите
шурналите водопади пепел сме проспали
КРЕСЧЕНДОТО! не сме го чули
даже ехото
сепването на устичките им гърчовете докато изгарят
(тогава точно сътворявахме
други няколко секунди смърт
и така заспахме двамата: невежо вплетени)
сега в гърдите ни са седнали
хиляда килограма пушек
а навън е краят на света: земята
е примряла в лоното си
завърта се - обръща гръб - превърта се
завърта се - обръща гръб - превърта се
завърта се - обръща гръб - превърта се
завърта се - обръща гръб - превърта се
завърта се - обръща гръб - превърта се
навън е краят на света
мълчим
не сме наясно
с началата
с такава ярост
и такава стръв
умните глави говорят
че всичко е на ниво хормони
химикали разни и вериги в мозъка
наследствено е няма избор
но мнозина казват друго: пристрастил се е
към възкръсванията
малките възкръсвания
неуловимите почти
като онзи ден в годината
когато се събужда трезвен
и дръзва да си въобрази че нещо ново е започнало
пере чаршафите си и простира дълго (няма нищичко за правене)
вдишва слънчевите зайчета по тях
а после е на кино гледа нещо глупаво
с единствената си приятелка и хапват сладолед
бавно се прибира
вечерта
окапва с него - отражение на лицето му
в стъклото на трамвая
казват че тогава бил способен да изпита нещо
което си струвало цялото време
прекарано в ада
но не ви съветват до опитвате това у дома си
или другаде
Щом четири поредни зими
тъкмо четири една след друга
щом на изток се роди владетел с кози крак
неистов вълк когато
впие зъби в слънцето-мехур с кръвта на всичкото
чудовищно ще завали! ще затрепери!
(точно в този
не във друг надлежен ред)
ах лицето ти тогава как ще грейне
водопадите ти кичури ще се разсипят
устичката полуотворена...
(тук следват впрочем знаците
на друг един възможен свършек -
-да го кажем личен):
щом някоя ленива сутрин
най-тъпата най-блесналата в тъпотата си
щом гълъбчета се поклащат след трохички и така нататък
когато кашлям още жалката си нощ
и нищо нищичко не подозирам
лицето ти тогава как ще грейне
вратът ти жилите по него
и трапчинките по кожата ти...
"Стига!" ще възкликне Публиката тук
"Коя е тя да се намесва
да прекъсва бурното кресчендо?"
крайно недоволни сме (ще кажат Те)
че не ни разказваш края
и не ни докарваш до слушателски оргазъм
и къде младежо е поантата ти
и къде тимпанената сигурност?
МИ НЯМА! НЯМА БЕ!
как да ви поставя точка
щом не зная нищо
щом нищичко не подозирам
и не я познавам даже
както другите не ме познаха?
и как да ви разказвам свършека
щом представичка си нямам
какво изобщо е започвало?
не разбрахте ли че краят не е край
че сепването ни в секундата преди Самото
е единственото дето ни остава да виси
единственото дето ни остава да виси!
Така ще кажа и ще кресна даже
та слюнката ми ще заседне по гърлата Им
и после ще се върна към лицето ти което
мъничко преди да ме довършиш
мъничко преди да ме довършиш:::
босото стъпало щом подритна
боязливо камъчe
земята ахна
онемя тревата
и слънцето се спраска като крушка най-подир
(каква златиста пепел
е все още фонът ти!)
когато боязливо камъче
отронено от голия ти крак
се изтърколи
заподскача
ускори
повлече канари и дънери
зъбери се сипаха пращяха диги
и нещо страшно заваля!
а после
стана тихо
сепна се
(най-адската машина за взривяване
е глухо пърхане на птици в сняг
самото глухо!)
ти
когато се надвеси над скалата
хиляда зими си стоя така: лицето ти
с едното крайче се учудило
а с другото не подозира още
аз
хиляда зими чаках
с изпружени ръце да хвана полета ти
(най-яростната
най-божествената скорост е покоят)
и сега
дели ни
котешко езиче път - и къс и грапав
след хиляда зими
още толкова ще ни дели
когато
ще застинем
на прашинка от телата си
тя върти метлата
ту наляво ту надясно
се извива кръстчето й
тя върти метлата
тя танцува
на лицето й
изгряла древна есен
с порцеланово небе
и креснали листа
и нещо дето си отива
нещо дето си отива
а не съм докоснал даже
и не съм го виждал!
тя върти метлата
тя танцува
когато не танцува прави чай
ту наляво ту надясно
със лъжичката
разбърква
после
с птичи глътки пие
по вратлето
бледата й кожа
се изпъват жилите
и после
тя танцува
тя внимателно
държи иглите си
(защото речено е:
ако капка анемична кръв
докосне
метената прах в нозете й
искрящата й прах!
дръгливи глутници
ще наизлязат иззад всеки храст)
и нека!
похотта
ще ги погуби всичките
(а колко векове ли
се е хранила с бездушници
за да е така прекрасно слаба ?)
тя
когато
някоя безкрайна вечер
когато аз самият не издържам вече
някоя безкрайна вечер тя когато
дойде
безшумно ще приседне на коляното ми
ще въздъхне лекичко
(от страст?)
очите си ще вирне към тавана
(укор?)
ще прехапе долната си устна
нищо
няма да ми каже
Allegro furioso
Признавам си:
не издържах!
но така се случи че
една огромна струна
от тук до свършека на видимото
и отвъд
непрекъснато
и всеки ден
с трептенето си
ме влудяваше
в началото
звукът напомняше скимтящо кученце
ритнато в момент на помрачение
от безпощадната ми маратонка
а запушех ли ушите си
се утрояваше
и клетото създание ми свистеше на умряло
затова
започнах да барабаня:
представях си
че мога да я вкарам в ритъм
или поне да я разсея струната
и така избарабаних море
в което пусках горди барабанни салове
и хвърчила
и шарени боклучета да маршируват
ведро-синьо
но струната се хранеше от всеки такт
нарастваше
в безмилостна прогресия
пронизваше ми всяко сетиво
и ето как реших
- от злоба и безсилие реших-
да я надшумя
да я изтикам
и се почна
безпощадна канонада от снаряди
барабанно
бомбардирах бившето си нежничко творение:
лютиха се къртечници
валяха тъпани
и стана страшно!
какво ли не
се сипа от юмруците ми
и удави залата в която
още чувах стреснати овации
обаче струната...
обаче
СТРУНАТА!
ми беше трудно вече да я различа
от писъка след оглушаването
от самия ПИСЪК
и така прогледнах
в най-удачния
в най-удачния
и най ужасен изход:
божественият тъп покой след разрушението
когато аз и тя
нацелим честотите си
Далече
по-далече
в края на града
на градовете
там където пътят най-съвсем се свива
и електрическите стълбове край него
са начертали неспокойния си пулс до край
при въздъхналата планина над всичкото
на разплиснатото синьо на самия ръб
ме чакай:
компания ще ти правят
ръждясалите кули фаровете
и антените изпружени в молитва
към самотен сателит едва примигнал
сто стоманени небета по-нагоре
но небето помежду ни не е ли същото?
щом с теб сме
цялата неситурност която има
всички страхове налудности
несвързаности
щом и двамата сме гръмотевици
родени в заблуден неврон
случайно пръснати в полето
нали еднакво ще ни завали?
с накострушените си иглички
ще се впива в костите ни
ще отмие
асфалта барикадите
колите щитовете
и всичко живо ще отмие
между нас
(аз през цялото самотно растояние
ще те виждам като колеблива точка
без да зная
в началото ли си се свила или в края си
угасваш или само гаснеш)
и когато най-накрая стигна
уморени
ще сънуваме
Разширява се - примигва - разширява се
насред камъни и прахоляк проскърцва ствол
разлиства се
листата прихват и събуждат вятъра
и той ги блъска
те се гмуркат:
шарено-сребристи риби в клокнали потоци
клокнали потоци - вени към туптящото ядро
където аз израствам
сътворен!
отново!
за безкраен път принуден да потривам зеници
да се свивам и разтягам и да търся светло
да прогонвам мириса на предното
ехото на предното
а колко много работа ме чака само:
най-напред да издълбая стълби
после да накарам крачките си да приемат формата им
досами високото да се изкача
и да заслизам
(поеми дълбоко въздух
не гледай никога надолу
ръцете си не впивай във стената)
да се вмествам в тялото което
възрастта ми е отредила
по целия си път да изкопавам и да украсявам гробове
до които после безпомощно да вия
и да издялкам теб мое тлеещо божество
и да те нарека утеха:
докато примигваш - разширяваш се - примигваш
ще се възхищавам на мъдрото ти спокойствие
някоя срамежлива утрин
ще покълнеш
и объркан от заглъхващото ехо
ще се заозърташ:
празен хоризонт
ще привикваш постепенно
с пръстта и светлината
и с единствения си съсед - дървото
постепенно с всичко ще привикнеш
и ей така ще се протегнеш
с гъвкавото стъбълце
с нежните ръчички-венчелистчета
и лек ветрец полюшнат
и лек студен ветрец
и вятър
и погледнеш ли нагоре се събират облачета
облачета се събират
облаци
пълчища почернели облаци
се скупчват блъскат и туптят търбусите им тъпкани с настръхнали къртечници ракети куршуми олово танкове снаряди нагнетяват се нагнетяват се събират черни облаци
(ти дочуваш вой на драни глутници
заобиколили са те четири мръсни извора
застинали са до ръба на дигите
рояците мухи са побеснели)
и отново: свистящи късове метал олово автомати танкове ракети черни облаци туптят туптят
напрягат се и как не са се пръснали
НАПРЯГАТ СЕ И КАК НЕ СА СЕ ПРЪСНАЛИ!
и
някоя
срамежлива
утрин...
Научи ме
на изкуството да слизам
методично
бавно
по задник
или лазейки
да слизам
без да се натъртвам
без да се размазвам на паважа
или да ми побеляват кокалчетата
от стискане на парапета
научи ме
как да слизам
както слънце смирено се спуска
към края на улица
както капка дъжд безропотно
потъва в локва
научи ме
как да слизам
а стигна ли веднъж до долу
обещавам:
няма повече да се опитвам
да летя
